За и против квотите в българската култура

Култура без квоти е като „бедна китара без струни, сбогом за последно даже без думи”, както пее Лили Иванова. Която впрочем съвсем скоро тръгва на турне из страната. Тя може и да не е казала, че иска квоти, но кой знае, може и да ѝ потрябват, ако у нас едновременно с нея започнат турнета U2, „Ролинг Стоунс" и примерно Горан Брегович? Едва ли, но защо да се рискува?

Ясно е, че само квотите биха могли да осигурят достатъчно българска култура за българската публика, и обратното. И те не трябва да са 30%, както скромно предлагат музиканти, нито 50, както настояват патриотите от ВМРО, нито дори 60% каквито били, според изследване, реалните нужди на населението. Не сме във Франция или Португалия. Тука е България! Искаме всичките 100%, а защо не и повече? Ще кажете, че повече от 100% не може, но всъщност може - защо да не поискаме задължителни квоти за българска музика и в други страни? Това не са смели мечти, Азис например, вече е звезда в Китай.

Но трябва да признаем, че квотите ще донесат и нов проблем, за който още май никой не се сеща. Според суровата икономическа логика, след като елиминират чуждестранната конкуренция законодателно, българските творци и то съвсем не само в музиката, ще започнат да се конкурират помежду си. Пазарът е малък - и хората (като държавата) не могат да отделят повече от 1% за култура, и българин с българина ще трябва да се бори.

Вижте какви битки се водят при художниците, където, ако не броим Пламен Деяноф, чужда конкуренция напоследък трудно се забелязва: Светия синод и БАН са срещу иконите ни в Лувъра. Група изкуствоведи от галерия „Структура” представи с фалшификати модернисти от 30—те години, галерия “Оборище” направи същото с творчеството на Никола Танев, Петко Дурмана не приема конкурса за Венецианското биенале, ИСИ е срещу групата Публично изкуство, Недко Солаков срещу себе си и почти всички са срещу Кристо, който е толкова български артист, колкото и Самуел Финци.

Но талантът си е талант - първото място печели Вежди Рашидов - с атаките си срещу Теодор Ушев, Ода Жон и плюскането в галерията, виетнамските чаши и изказването „Ше уважаваме ли таланта си или сички ще праиме пърформанси?”. А предстои да се избират произведения за колекция от българско авангардно и съвременно изкуство за центъра „Помпиду" в Париж. Тогава всичко дотук ще ни се види като леки приятелски закачки.

Искаме ли подобна картинка и в попмузиката - да видим един срещу друг как брат срещу брата се изправят - Графа срещу Васил Найденов, Дони срещу Момчил, Орлин Горанов срещу Кристина Димитрова и може би дори буквално - Благовест срещу Светослав Аргирови?

А какво да кажем за литературата? Милен Русков и Георги Господинов си стиснаха ръцете, но какъв шанс биха имали те, или автори като Захари Карабашлиев и Стефан Цанев, в една 100% българска литературна конкуренция? Никакъв. Дори Стивън Кинг, Шекспир и Толстой (които никога не са си стискали ръцете) са безпомощни пред мощния натиск на най-новите феномени в българската литературна мисъл - непреходните Венета Райкова, Мария Лалева, Розмари де Мео и титанът на историческото фентъзи (и фалшивите новини) Добри Божилов?

Изправени сме пред много труден избор, решението няма да дойде скоро. Дотогава можем да препоръчаме на онези 60%, които искат искат повече чужда култура, да четат само книги от български автори, да слушат БГ радио и да ходят смело по галериите - там, също както и тук в „Прас-Прес”, (почти) всичко е изработено от български автори.

Автор: Емил Георгиев, Прас-Прес