Сирийската опозиция причинява все по-голямо главоболие на своите спонсори – както на западните, така и на източните, както на страните от НАТО, така и на арабските монархии в Персийския залив.
Те имат две основни причини за безпокойство. Първо – хроничната неспособност на опозицията да се обедини. За година и половина гражданска война в страната противниците на Асад така и не намериха харизмачина фигура, която да може да се превърне в символ на съпротивата, а в последствие и в нов лидер на страната. Втората причина е радикализацията на сирийските „революционери”, засилването на ислямистките групировки – в това число на такива, които не само, че не крият своите връзки с „Ал Кайда”, но и открито ги афишират.
Създава се парадоксална ситуация. Западните демокрации, подкрепяйки противниците на Башар Асад, фактически помагат на своите най-зли и непримирими врагове – сунитските фундаменталисти. В Афганистан американците, британците и французите воюват с тях, а в Сирия те фактически се оказват в една коалиция.
Доскоро за това не се говореше, но след един определен момент вече е неприлично да се мълчи. И неразумно. Няколко западни медии публикуваха репортажи за „джихадисти”, сражаващи се с армията на Башар Асад в Алепо и в други райони на Сирия.
Тази хора са част от илямския „терористичен интернационал” и за тях до голяма степен е все едно с кого воюват. Главното е защо – целта им е създаването на световен ислямски халифат. Те не мразят Башар Асад заради неговия авторитаризъм, а заради светския характер на неговия режим и заради това, че той е алауит, а не правоверен сунит, а Сирия не живее по правилата на шариата.
Именно тук трябва да се замислим за цената на въпроса. Сигурни ли сме, че след свалянето на режима в Дамаск фундаменталистите ще може да бъдат обуздани и на власт ще дойдат умерени прозападни или поне не антизападни сили? Или ще се случи същото като в Либия, където цели райони се контролират от групировки като „Ансар аш Шариа”, която е заподозряна за организирането на нападението срещу консулството на САЩ в Бенгази?
По време на войната срещу Муамар Кадафи това движение бе смятано за съюзник на американците. Покойният посланикът Кристофър Стивънс (който тогава все още не беше посланик) се трудеше усилено в Бенгази да изгради отношения с бъдещите стопани на страната. Но тези хора е невъзможно да бъдат дресирани. До известно време те приемат помощта на Запада. Но след като тази помощ вече не им е нужна, те се връщат към своята обичайна „работа” – взимането на заложници, щурмуването на посолства, разрушаването на мюсюлмански светини, които са в разрез със салафитско-уахабитските канони.
Развитието на ситуацията в Сирия все повече напомня на либийския сценарий. С едно изключение – Башар Асад все още се държи.
Коммерсант
