Коментар №2 на седмицата: Парадоксът на Гешев-Радостин Василев

Не ми се е струва, че политическата преценка, особено за банални неща от дневния ред, изисква смайващ интелект и главоломна логическа работа. Че политическите въпроси са лесни се доказва количествено - прекалено много хора се интересуват от тях и имат мнение, за да става дума за сфера на мисълта, която да не е елементарна. Примерно от ядрена физика не се интересуват много хора, не защото не е интересна, а защото повечето сме напълно безмозъчни да я проумеем - това е единственото вярно съждение, което мога да направя за този дял от науката и да разчитам, че мога да го докажа.

Но ето, че настъпи обрат. Възникна политически въпрос, по който, признавам, не мога да взема страна. Той е поне толкова труден, колкото невъзможната дилема в "Изборът на Софи". Това, което мога да направя, е само да изложа случая и да го оставя завинаги като нерешима загадка, на която ще могат да отговорят едва далечни поколения от бъдещето - да отговорят на "парадоксът на Иван Гешев-Радостин Василев". 

Та както знаете, прокуратурата погна Радостин Василев и поиска имунитета му да бъде свален. Причината: че при онова отцепване от "Има такъв народ", в последните минути, в които кабинетът на "Продължаваме промяната" и коалицията около тях трябваше да се запази на цената на всичко, изскочи телефонен запис. В него Радостин Василев, поне по мое мнение, общо взето директно сплашваше колежката си Христинка Иванова, че трябва да го последва в благородния трансфер по запазването на правителството и веднага да си бие камшика от ИТН. Христинка от своя страна ще бъде запомнена единствено с отчаяния отговор, че иска да си ходи на село - прозвуча откровено и разчувстващо, освен, разбира се, и доста жалко като за народен представител, от който се очаква да отстоява позицията си с малко по-достоен аргумент. Така или иначе обаче Радостин Василев не звучеше като човек, който внимателно излага аргументи в полза на решението за напускането. Напротив, измежду всичко каза едно любимо изречение на прехода - че "ще ѝ прати хора", които да се занимаят с молбата ѝ за напускане, въобще - да помогнат... Сега изявлението на Василев гласи, че престъпление няма и че всъщност е "говорил емоционално със свой колега". Тази дума "емоционално" обаче предизвиква смесени емоции и усложнява още повече задачата. Ето юридически въпрос: ако емоционално ви звънна по телефона и ви кажа емоционално, че мисля да ви претрепя, може ли това да се приеме за простима част от невротичния ми характер (доказвайки се от други, на които съм казвал същото, но никога не съм посягал) или все пак ви отправям истинска и автентична заплаха? Впрочем, в "12 разгневени мъже", абсолютна класика, този въпрос се поставяше по-малко профански, отколкото го правя тук, но имаше сходна логика.  

А ето сега и другата страна на проблема. Гешев очевидно пък е доста наплашен от парламента, тъй като колкото и тромаво да върви атаката срещу него, все пак от време на време нещата се активизират. Да не говорим, че това, което сега ще ни управлява, има ново име и се казва така: правителство на ситуационните коалиции. Тоест - онези партии, които искат да издействат своето, се съюзяват за своето, а после по друг въпрос се блокират: и така само ако има обща изгода и достатъчен брой гласове, напредват по общият си интерес. Например така се гласуваха хартиените бюлетини. Та! В такива мътни времена за Гешев не е много добре, това исках да кажа: не знаеш откъде какво ще дойде. И съответно няма по-удобен момент от сегашния, в който да покажеш малко мускули и да напомниш на депутатите, че инструментът на Бог не обича разделението на властите, но само ако властите не му посягат и действат в съглашение за общото здраве на всички. И свалянето на имунитета на Василев е категоричен начин да се покажат, както се казва в лошата журналистика и както се прави в корумпираната държава, малко мускули, за да може хората в парламента да са наясно, че трябва да са внимателни. 

Ето и питането, моралната апория: каква страна да се вземе по този въпрос? Какво да направим например с впечатлението, че преходът на Радостин Василев от ИТН към ПП е общо взето като прехода на Нинова от СДС към БСП, който е като прехода на Тома Биков от ДСБ към ГЕРБ, който е като прехода на Любен Дилов от "Гергьовден" или където беше, пак към ГЕРБ? Какво да направим с всички тези преходи по време на прехода, с номадството като начин на живот и начин на правене на политика? И че Христинка, макар и с невпечатляващ престой в политиката, все пак изглеждаше като да е заплашена? Трудно е да не изпитаме омерзение. Но е ли това омерзение толкова голямо, толкова сериозно, каквото е това към прокуратурата? И какво да мислим за нея, виждайки, че е обсебена от задачата да съхрани доминацията си в държавните дела на цената на всичко? Труден въпрос пак...А и няма нищо по-лошо от това да калкулираш две различни омерзения; самата сметка омерзява допълнително.

Та на този кръстопът стоим и дори не искаме помощ - както казахме в началото, няма да е съдено на нашето поколение да намери отговор.

Автор: Райко Байчев