Лагерник от Белене осъди прокуратурата за рекордно обезщетение заради бавно дело за Възродителния процес

Той е един от петимата пострадали от принудителната смяна на имената на българските мюсюлмани, който заведе дело срещу прокуратурата по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) заради бавно правосъдие и го спечели на първа инстанция.

Увеличават се исковете срещу прокуратурата заради Възродителния процес

Само през юни седем души, пострадали по време на Възродителния процес, са завели дела срещу прокуратурата по закона за отговорността на...

Прочети повече

Искът му е заради безпрецедентно забавеното дело срещу виновните за Възродителния процес, което не е приключило вече 29 години и вече няма никаква възможност да бъдат наказани, тъй като абсолютната давност отдавна изтече, само един от обвиняемите е още жив, но въпреки това делото се води спряно, за да бъдат разпитани всички 446 пострадали.

До момента Софийският градски съд (СГС) присъди обезщетения от 5000 до 40 000 лева на четирима пострадали, които са се надявали на справедливост покрай делото срещу виновните за Възродителния процес. Наскоро съдия Богдана Желявска от СГС обаче осъди прокуратурата да плати на Халибрям Дикме 70 000 лева за причинени морални вреди от нарушаване на правото му за приключване на делото в разумен срок.

От решението става ясно, че Дикме в живял със семейството си в кърджалийското село Ненково, където той и съпругата му били учители. През 1984 г., когато започнала кампанията на тоталитарната власт по принудителната промяна на турските имена с български, Дикме се възпротивил, а също така отказал да спре да говори на майчиния си език, както и да забрави етнокултурните си традиции.

Затова в началото на януари 1985 г. бил задържан и пратен в лагера в Белене. Дошлите в дома му служители на Държавна сигурност казали само, че го отвеждат за справка в Кърджали и че вечерта ще се върне. Дикме обаче не се върнал в следващите близо 4 години, а в първите 4 месеца съпругата му и двете малки деца не знаели дори дали е жив и къде е.

След като напуснал Белене, Дикме не се прибрал при семейството си, а бил изпратен в село Доктор Йосифово, където до есента на 1988 г. работил в текстилна фабрика, без да има право да напуска селото. През лятото на 1989 г. той и семейството му били изселени само за няколко часа в Турция.

Карадайъ: Последиците от възродителния процес да бъдат решени със закони

"В момента в България все още на тези, на които насилствено им бяха сменени имената, им се иска документ за идентичност на имената", по...

Прочети повече

В исковата си молба до съда, мъжът заявява, че „собствената му държава го е прогонила и се наложило да започне живота си наново в една чужда държава“. В Турция продължил да се среща с други изселени от България и всички били обнадеждени след демократичните промени, че ще започне разследване и виновните ще бъдат наказани. Дикме бил и разпитан като свидетел, но след това му била отказвана всякаква информация по делото, защото било секретно.

След промените в НПК преди 3 години, други пострадали поискаха ускоряване на процеса и градският съд на два пъти даваше едномесечен срок на прокуратурата за приключване на делото. В резултат на това обаче то беше спряно с постановление на Софийската военно-окръжна прокуратура до издирване на всички пострадали. Дикме обжалвал това постановление, но производството по жалбата му било прекратено, а преписката върната на прокуратурата, за да бъде и то връчено на всички пострадали и тогава отново да бъде изпратено в съда за произнасяне по жалбата.

„Постановлението за спиране е лишено от смисъл и води до допълнително забавяне на делото, а докато прокуратурата не го съобщи на пострадалите, съдът няма да осъществи контрол над него по подадената от мен жалба. Не е ясно дали и какви действия са предприети за това, но изглежда в скоро и обозримо бъдеще не може да се очаква жалбата ми срещу постановлението за спиране да бъде разгледана“, пише Дикме. Според него е недопустимо и неоправдано продължителността на наказателното производство да трае десетилетия, тъй като това е „своеобразна форма на отказ и лишаване от достъп до съд и правосъдие“.

Показания по делото е дала и дъщеря му, която била само на 9 години, когато баща ѝ бил отведен от дома им. Тя разказва, че докато Дикме бил в Белене, имали само две срещи и то през стъкло, без да могат да се докоснат. Можели да общуват с него едва в село Доктор Йосифово, при въдворяването му там, като за 26 месеца получили разрешение само за 4 посещения от по една седмица. Жената свидетелства, че когато баща ѝ се върнал, вече бил друг човек – изтощен, отслабнал и нервен, не общувал с близките си както преди, а косата му била побеляла. Отношенията му със съпругата и дъщерите се променили, не се разбирали добре като преди, а преживели много трудности и покрай насилственото им изселване в Турция.

Показания е дал и приятел на Дикме, който е бил с него в Белене, а след това също бил изселен в Турция и там до днес заедно следят развитието на делото. Той разказва как заедно ходили и до прокуратурата, подавали сигнали и дори учредили сдружение, за да защитят правата си, но нямало резултат. Според него Диме загубил надежда и се разболял – ходил на психолози, на психиатър, вдигал високо кръвно и бил диагностициран с диабет.

Прокуратурата търси 35 души, за да приключи с Възродителния процес след 27 години

Военната прокуратура настоява да разпита последните 35 души, пострадали от Възродителния процес, за да приключи разследването, което се...

Прочети повече

Съдът е изслушал заключение и на съдебно-медицинска експертиза, според което прекалено голямата продължителност на делото пречи на Дикме да преработи травматичните следи от случилото се, а безкрайният процес непрекъснато актуализира преживяването му за жертва и усещането за безсилие от безнаказаността на преките извършители.

„Посттравматичното стресово разстройство, което се наблюдава при Дикме, е страдание, което засяга всички страни на живота на страдащия – чувствително намалява способностите му за адаптация към нови социални условия, нарушава качеството на живот, отразява се върху успешността както на професионалните, така и на личните отношения. Той преживява изключително болезнено факта, че тези, които са пряко отговорни за случилото се с него, няма да бъдат наказани и няма изгледи за справедлив процес, който да удовлетвори пострадалите и да им върне чувството за справедливост“, пише в заключението вещото лице.

Съдия Желявска пък приема за доказани действията и бездействията на прокуратурата, които противоречат на основния принцип в Европейската конвенция за правата на човека за разглеждане и решаване на делото в разумен срок.

„В резултат на това, ищецът Халибрям Дикме е понесъл неимуществените вреди, подробно описани по-горе, доказани със заключението на съдебно-психологическата експертиза и показанията на двамата разпитани свидетели в хода на производството“, пише съдът, но преценява, че справедливото обезщетение е 70 000 лева, а не 100 000 лева, колкото е поискал Дикме.

Решението не е окончателно и може да бъде обжалвано пред Софийския апелативен съд.