Без истерия и политизация: Трябва разговор за преподаването на българския език

Ако пренебрегнем думата "чужд" когато говорим за преподаване на един език като такъв и ако оставим емоциите настрани, за какво всъщност говорим? Говорим за нещо толкова просто като това да се ползва определена методика на обучение, чиято главна цел е обучаемият/ученикът да усвои езика в основите му, по начин истински полезен за него. Говорим за ползването на методика, в пъти по-ефикасна в преподаването на един език, когато се цели функционалното му овладяване. В контекста на нашите училища, беше изяснено от Министерството на образованието и науката (МОН), че такъв подход вече е предвиден от години за деца бежанци или чужденци, под формата на допълнителна езикова подкрепа. Още: Патриотична вълна и обвинения в безродие след доказано манипулативна теза на Янка Такева (СНИМКИ)

Има ли нужда от промяна?

Нека тук допуснем, колкото и страшно да звучи за някои хора, че и други деца в България, българчета, биха имали полза от прилагането на такава методика в обучението им. Отново, не говорим за ламя със седем глави. Не говорим за внушаване на децата, че не са българчета или за създаване на предмет в училище наречен „Български език като чужд“, който едни да изучават а други не. Не говорим за премахване на българския като официален език или за създаване на отделни паралелки.

Колкото и да е важен стандартният модел на изучаване на българския език, често под формата на предмета Български език и литература (БЕЛ), неудобната истина е, че той е по-подходящ, и в крайна сметка по-полезен, за децата, които вече владеят българския, и за които най-често той е майчин – в чисто технически смисъл. За деца, които нямат особени затруднения в общуването и разбирането на писмена и устна реч, граматиката и литературата преподавани по стандартния начин, макар и на моменти трудни, са понятни и може да носят смисъл. За тези деца трудностите не са непреодолими.

От друга страна, има деца, които не знаят значението на голяма част от думите, които срещат в учебника и в самата класна стая. За тях „науките“ за подлог, съществително, прилагателно и подобни, и дори литературни произведения изпълнени с нюанси, може да представляват непоносима тежест и мотив за обезкуражаване, за тих отказ от обучението, за стигматизиране на самия предмет и дори на ученика, който е в постоянен задъх. В такива условия, натрупването на пропуски не е случайност, а неизбежност. И така срещаме ученици в гимназиален етап, които все още не умеят да ползват минало неопределено време (бъркат „бях“ с „бил“, например), въпреки всичките години на изучаване на БЕЛ, докато свои съученици с български като домашен език ползват това глаголно време без дори да се замислят. Образователната система, в такива случаи, не е успяла да поправи едно основно неравенство, в частност защото си е затваряла очите за него.

За това е от съществено значение за определени ученици, без оглед на емоции, страсти или идеологии, паралелно на обичайния български език преподаван в училищата (който по никакъв начин не е застрашен) те да изучават българския език от призмата на Общата европейска референтна рамка за езиците, със съобразени с нея методики и учебни помагала. Това може да подпомогне децата да постигнат едно функционално владеене на езика. Това може да им даде шанс да го усвоят реално, независимо от тяхната националност.

В тази линия на мисли, би била важна стъпка за образователната ни система да предостави и алтернативен формат на националните изпити по Български език за учениците, за които българският не е майчин език. Не, това не е сегрегация или дискриминация, а елементарна справедливост. Разумно ли е да очакваме ученици, които имат различни стартови позиции във владеенето на българския език (и тук говорим не само за количествени, например брой познати думи, но и за качествени разлики във владеенето), преминавайки през една и съща обработка да постигат подобни (добри) резултати? "Безродници, спрете се": Нинова и ВМРО скочиха на идеи на МОН относно българския език (СНИМКИ)

За едни обичайните часове по български, обикновеното обучение, с обикновената програма, ще бъдат полезни, така както предвидено, защото в крайна сметка, в по-голяма или по-малка степен, те надграждат една вече съществуваща основа. За тези, които тази основа липсва или е слаба, обичайните часове имат потенциала да бъдат непонятни и дори фрустриращи и, в някакъв краен вариант, направо безполезни. Докато в даден час тези с домашен език български се борят за разбирането на по-сложни понятия и за придобиването на по-напреднали умения, други деца се борят за това да разберат думи и изрази, които никога не са чували но са даденост за първите, и които никой няма условията да им обясни – гони се програма. Последният да затвори вратата. Или иначе казано, учителят, който се озове с паралелка, в която има деца с най-различни нива на владеене на езика, да се спасява както може. Макар и в нормативните документи да има предвидени мерки за допълнителна подкрепа за ученици, които се нуждаят, често в училищата такава няма.

Независимо от позицията на МОН по въпроса, смятам че е в най-добрия интерес не само на ученици чужденци или бежанци, но и на българчета, чийто домашен език не е (само) българският, когато се налага, той да им бъде преподаван по специална методика. Такава, каквато има за цел функционалното овладяване на езика, а не прекарването на децата по конвейер за щамповане, затрупването им с безброй граматически правила и литературни шаблони, колкото и непонятни и отчуждаващи да са на практика за тях. Такава методика, каквато да им дава реален шанс за успех.

В първите си години в училище децата учат за баснята за Лисицата и щъркела, на Ран Босилек. Дали самата образователна система ще научи окончателно урока от тази басня или ще се подаде на популистки натиск, било то от ляво или от дясно, предстои да видим.

Автор: Явор Хаджиев