В какво се състои магията на лятото?
Ето една нежна градация: "Не е измислица морето и щастието съществува..." (поезия, слаб интерес), "July Morning" (хубава песен, но дълга) и вайръл касови бележки в социалните мрежи с разтърсваща сила.
Изглежда няма нищо по-вълнуващо от тези летни брожения. Кое къде колко струва и как се изяжда вече е фундаментален въпрос. Цени на таратора трупат стотици хиляди реакции. Ценоразпис на салати и панирани неща провокират могъщи изригвания от коментари. Нищо не хипнотизира публиката повече от дискусии за грамаж и ядене на най-различни места.
Тези неща вероятно не са маловажни. И наглите прогнози от миналата година, че цените след еврото ще останат същите, не са забравени - от Хампарцумян до Кирил Петков и техните безумия, изричани със самоуверен тон. Но все пак, все пак: цените и морето вече се обсъждат с най-свирепото ожесточение на света. Ялите по-евтин таратор подиграват други, дали повече пари за него. Валят пламенни рийлове с ценоразписи и менюта. Скрийншот след скрийншот данни за супи и бири, цаци и омари, пици и царевици от север на юг и юг на север. Да му мислят онези, похарчили повече. Как ще живеят те с горчивината на разхода? Ако някога въобще постигнат отново душевно равновесие, (не бих на тяхно място) да питат - ще им кажа къде да отидат.
А заедно с Черноморието още една ос на сравнението пронизва този безумен разговор, разбира се. Нейно изящество Гърция лежи твърде близо като любовница, осъзнаваща тоталното си превъзходство над изхабения брак с нашето море. Как е възможно да ходите още на Българското Черноморие, не се ли научихте - назидават онези, които са се научили. Човек плахо се надява, че престоят в Гърция им се е отразил естетически. Че ще чуе от събеседника нещо от света на Казандзакис. Поне едно изречение, едно поетично клишенце, нещо за звездите и красотата. Не, не може - пак голямо ядене. Колко грама за какво е било изядено, колко големи са били купите, как за същото количество било платено еди си колко и се е изяло далеч по-приятно. В тези дискусии има и едни хора, които произнасят думата "обслужване" с толкова каприз и настоятелност в тона, че евала на сервитьорките - от Крапец до Крит - че още не са ги пребили. След 200 години, когато в учебниците по история се разказва за мисленето на хората от миналите векове, превърнали благоразположението на персонала като фундаментално условие за тяхното настроение, тези тулупи ще се дават за пример за лоша антропология, от която сме се отървали.
Нататък: съдейки по тържествуващите коментари в социалните мрежи, изглежда няма нищо по-радостно от празен плаж. Нищо не изтръгва по-голямо удовлетворение от това, че едно място на българското черноморие е останал без туристи. Това е странно задоволство, предвид обратното негодувание - че морето е пренаселено и презастроено. Не следва ли да се възползваме най-сетне и да останем сами с морето, с онова широко пространство, което да отговаря на свободолюбието ни?
Май не следва: защото изглежда всички ходят на море като наказателна акция. Навлезеш в прозрачната гръцка вода в един дълъг и слънчев ден. Приятелите ти са наблизо, близките също. Всички условия за щастие са налични. Но нещо не е наред, нещо те изгаря и не е слънцето. Имаш изпепеляваща нужда от касова бележка от ресторант в Созопол, за да видиш, че там са изхарчили повече. Отваряш социалните мрежи и...ето, тя е там - алгоритъмът ти я сервира в лицето, за да направи удовлетворението ти цялостно.
Сега вече сте вие тримата в една завършена хармония. Ти, морето и касовата бележка. Нищо не може да развали тази идилия.
Най-малко аз.
Автор: Райко Байчев
