ВИЖТЕ залятата с киселина жена (СНИМКА)

В тази S класа на журналистиката има един особено угнетяващ момент. И той е в простичката структура на изреченията, които обявяват, че има СНИМКА, ВИДЕО или приканващото ВИЖТЕ. Преди време бе модерно човек да се възмущава на езика на вестниците - беден, вулгарен, разчита на едни и същи клишета. Езикът на новите медии обаче пък просто се превърна в антиезик. Шок, бомба, сензация и една абсолютно комична надпревара, която налага неща от рода на ПЪРВО В ЦИП! и САМО В КИЧ!. Журналистиката се отдалечи от езика, превърна го в ненужна словоохотливост, която единствено пречи на новия Господар - трафикът. Нещата трябва да се казват с минимум думи и то от първичен порядък, за да не наврядят на ниската разделителна способност на четене.

Тази ниска разделителна способност разлага всеки текст във фатални условия - абсолютно изискване за скорост, конвулсивно прескачане на погледа от линк към линк, насърчаване на почти наркотично всеядство на информацията. Медиите се водят от нова доктрина, която общо взето тръгва от следната позиция: съществува един общ, крайно отегчен, уморено скитащ в социалните мрежи читател, чиято забавена умствена дейност трябва да бъде изтръгвана непрекъснато от всекидневната си летаргия. Снимка на залята с киселина жена е абсолютен шанс, който не бива да се пропуска: в архитектурата на медийната катедрала това е златният купол, насред който нечие нещастие се монетизира бързо, лесно и най-вече ефективно. Осребряването на трагедиите е добре дошло. И не само това: то е въпрос на находчивост, майсторство и бързина на реакциите. Кой пръв ще сложи снимката на Ажда Ибрахимова? Кой пръв ще я забоде на видно място в сайта си? Нещата стигнаха дотам, че същата медия публикува текст, чието заглавие обявява, че мотивите за заливането с киселина са лични. Стига бе, какви може да са? Обществени? Политически? Национално-исторически? 

В заключение би било добре да помолим за извинение, че ви подведохме с подобно заглавие и не ви показахме обещаното.

При първа възможност ще го направим пак.  

Автор: Райко Байчев