Интересен спомен от първото си пътуване в чужбина още по времето на СССР споделя в профила си във Фейсбук руският художник Денис Кисельов. Това пътуване е било в България през 1987 г. и за него като съветски гражданин е било абсолютно невероятно изживяване. Какво разказва той публикуваме без съкращения:
"Първото ми пътуване в чужбина беше в България. Мисля, че беше през 1987 г. По това време имахме добре установен бизнес на ул. "Арбат" (най-известната пешеходна улица в Москва, където се изявяват много улични художници - бел. ред.). Миниатюрите ни се продаваха като топъл хляб, затова решихме да посетим приятели в София и да продължим бизнеса там. Напълнихме цяло купе на влак с големи и малки рамки, готови произведения, бои, четки - всичко необходимо, за да продължим да рисуваме на място. И така и направихме. В центъра на София имаше градинка, където художниците продаваха своите работи. И, честно казано, всичко изглеждаше доста печално. Изложихме миниатюрите си и ги изкупиха още първия ден. Просто мигновено. Все още помня това чувство. Беше абсолютен фурор. След това местните художници идваха с моливите си до работите ни, скицираха нещо в скицниците си. Гледах ги и се смеех. Не бяхме имали такъв успех дори в Москва. Изведнъж се оказахме с много пари. Имаше само един проблем. Нямаше много за какво да ги харчим в София.
Разбира се, първата ни работа бе да отидем в руска книжарница. И там бяхме истински шокирани. Никога през живота си не бях виждал такъв книжен рай. Там имаше всичко онова, което не бе възможно да се намери в Москва: Цветаева, Ахматова, Манделщам, един Господ знае колко още неща. Всичко това го имаше, беше издадено, но неизвестно защо никога не достигаше до нас (в Русия - бел. ред.). Освен това там имаше и невероятни енциклопедии, медицински справочници, издания, за чието съществуване дори не бях подозирал. Дори си донесох оттам енциклопедия за оръжия. Накратко, на връщане напълнихме купето във влака не с рамки, а с огромни бали книги. Това беше може би основната ни придобивка от това пътуване.
Още: Спокоен живот на старини: Все повече турски пенсионери избират да живеят в България
Разбира се, обменихме долари, отидохме на турския пазар, купихме си турски вехтории, дрехи и други неща. Имаше и магазини, подобни на нашите "Берьозка", не мога да си спомня как се казваха (в руските "Берьозка" през социализма се продаваха дефицитни стоки само срещу валута, в България по това време техният аналог беше "Кореком" - бел. ред.). Но всичко това сега ми се струва като фон. Тогава за съветския гражданин, който никога никъде не бе пътувал, самата България правеше абсолютно фантастично впечатление. Той се чувстваше точно в чужбина. Красота. Научихме се да пием кафе в кафенета, да седим на масите и да наблюдаваме хората, и постепенно да се освобождаваме от робското у себе си. Въпреки че, трябва да се каже, времената бяха трудни, както там, така и у нас. Но ние имахме спечелени пари и можехме да си позволим практически всичко. Друг беше въпросът, че нямаше много, което да си позволим.
Живеехме в Люлин, в покрайнините на София. През прозореца се виждаше поле с пасящи овце. Около шест сутринта се събуждах от викове "Зеленче! Зеленче!". В началото изобщо не можех да разбера защо този човек крещи толкова рано сутринта. После ми обясниха, че просто е донесъл някакви зелении и ги продава. Всичко беше ново, всичко беше смешно, всичко беше интересно. И, разбира се, имаше го българското "да" и "не". Тогава то все още работеше при тях чудесно по точно обратния начин - "да" се показваше с поклащане на глава от едната страна на другата, а "не" с движение на главата нагоре-надолу. Веднъж спряхме такси. Казахме: "Люлин?" Шофьорът започна да кима. Качихме се радостни, а той ни погледна напълно изумен: "Какво правите? Не, не."
После пътувахме с влак през Румъния и там впечатленията бяха съвсем различни. Гледах през прозореца и не бях на себе си. Изглеждаше така сякаш на места бяха минали бомбардировки. Сиво, разрушено, бедно, малко страшно.
И после отново София, приятели, работа, художници, книги, кафенета, пазари, съвсем различен живот. Ходихме там още няколко пъти след това, но, разбира се, нищо не можеше да се сравни с първото ни преживяване. Изобщо първото пътуване в чужбина е невъзможно да се повтори. Особено когато няма с какво да го сравниш. Тогава България ми се стори като някакъв невероятен прозорец към друг свят. Сега дори ми е смешно като си спомня колко малък беше този прозорец. Но тогава изглеждаше огромен. После отидохме и на море в Созопол, но това вече е друга история."
Заглавната снимка е генерирана с ИИ на Google
