"По следите на забравените" е спортна рубрика на Actualno.com, в която търсим историите и съдбите на спортисти, останали в сянката на времето.
В малкото ямоблско село Калчево животът рядко обещава величие. Там, далеч от големите сцени, шумните спортни зали и светлината на прожекторите, на 17 септември 1942 година се ражда едно момче, което на пръв поглед не притежава нищо, което да го отличава от останалите. Петър Киров е слабичък, почти недопуснат до казармата и дълго време не изглежда предопределен за нещо необикновено.
Години по-късно обаче той ще се превърне в човек, който ще накара светът да замлъкне, докато налага волята си на тепиха... без да дава точки. Това е историята на двукратния олимпийски шампион по борба - Петър Киров - момчето от малкото село, което превърна мечтите си в мярка за съвършенство.
Петър Киров: От Калчево до върха на света
Преди да стъпи на тепиха, той стои зад струга в завод "Сила", където ежедневието се измерва в смени, а мечтите остават някъде извън работно време. Един ден обаче погледът на Петър се спира върху ниска, почти незабележима, схлупена край реката сграда, откъдето се чуват удари и приглушени възгласи. Залата по борба.
Първите думи, които чува щом влиза не са окуражаващи. "На 21 години ли си? Късно е. По-добре си върви". Съдбата обаче има други планове - тези на треньора Панталей Боев, който настоява героят на нашата история да остане. От този момент започва да се пише историята на българската борба. И то със златни букви.
Пътят към олимпийското злато в Мексико
За няколко години той не просто наваксва, а изпреварва - превръща се в национален състезател, печели титли и започва да налага присъствието си на международната сцена, като кулминацията идва на Летните олимпийски игри през далечната 1968 година. Там, в неблагоприятните условия на високата надморска височина и разредения въздух, където мнозина губят сили и концентрация, Киров демонстрира хладнокръвие и прецизност, преминавайки през съперниците си с увереност.
Шампион с чувство за хумор
На финала, когато Петър Киров води с 4:0, а победата е практически сигурна, той си позволява да се пошегува с треньорите с думите "Черна ли ще е Волгата?" По това време правителството на България е определило награди за победителите - за шампионите - Волга, за сребърните медалисти - Лада.
Дори наказателната точка, която следва от тази размяна на реплики, не може да промени резултата и така България има своя олимпийски шампион в борбата в категория до 52 кг.
Олимпийска доминация без компромис
Истинското спортно безсмъртие на Киров обаче се ражда четири години след Мексико, на летните олимпийски игри през 1972 година в Мюнхен. Там той постига нещо, което звучи почти недостижимо дори за най-великите. Печели златен медал, без да позволи на на нито един от противниците си да отбележи точка. Това не е просто триумф, а демонстрация на абсолютна доминация, на техническо и тактическо превъзходство, което е толкова голямо, че превръща всяка среща в едностранен двубой.
Мечтата за трето злато и жестокият обрат
На Летните олимпийски игри през 1976 година в Монреал той тръгва с ясната цел да спечели трета олимпийска титла - нещо, което би го поставило сред най-големите легенди на спорта. Но още в първата среща идва травмата, която прекъсва всичко. По време на схватката ръката му изпуква и раменната става се изважда, което прави невъзможно продължаването на участието му.
Въпреки примамливите предложения, които получава, Петър Киров остава верен на един клуб, на една държава и на една категория. От началото до края двукратния олимпийски шампион е част от СК Академик София.
Краят на една успешна кариера и началото на друга
След края на състезателната си кариера Киров не напуска спорта, а го пренася в академичната среда. В Националната спортна академия легендата на родната борба изгражда ново поколение спортисти и специалисти, а самият той достига както до олимпийския, така и до академичния връх, получавайки званието професор.
Наследството на златния професор
Днес името на Петър Киров не се споменава толкова често, колкото заслужава. Времето заличава спомена за тези, които са проправили пътя на малката ни страна на върха на света и търси своите нови герои. Истината обаче е, че има личности, които надживяват своята епоха. Петър Киров не просто печелеше. Той налагаше своята воля, диктуваше ритъм и оставяше съперниците си без отговор - без точка, без шанс, без съмнение кой е шампионът. Неговите победи не са просто изключителна стастика, те са мярка за съвършенство, която малцина могат да достигнат.
"Какво съм направил ли? Животът ще покаже, другите ще кажат", казва златният професор.
Животът вече е казал и показал всичко. Време е ние да чуем.
Автор: Кристин Попова
ОЩЕ от "По следите на забравените": "Златното" момиче, заради което Нешка Робева едва не загуби поста си след скандал с БКП
