От робство или от турско иго ни освободи Русия?

Иван Вазов, който е съвременник на ония събития, не случайно дава име на първия новобългарски роман „Под игото”. Не робство, не тирания, не близкото по смисъл подтисничество, а именно иго.

МИТЪТ ЗА РОБСТВОТО

Половин век след превземането на Константинопол (днешен Истанбул) през 1453 г. около една пета от населението на града се е състояло от роби. В турската империя обаче статутът на робството винаги е имал своеобразна специфика. Представителите на османската робска класа, („кул” на турски) можели да достигнат до изключително високо обществено положение. Те ставали не само пазачи в харемите, но често заемали високи длъжности в държавната администрация. Роби били обучавани в дворцовото училище Ендерун, създало мнозина видни държавници.

Българските селяни не рядко без особени проблеми напускали господарите си и се местели или отивали в града, като всичко се разминавало с поносимата глоба „чифт бозан акчеси” на стойност около един златен дукат.

МИТЪТ ЗА БЕЗПРАВНАТА ХРИСТИЯНСКА РАЯ

Безспорно е, че цялото уседнало християнско и мохамеданско население в Анадола и на Балканите, занимаващо се със земеделие или с търговия, е подведено под общ знаменател и е считано за рая. За султана било важно в империята да цари спокойствие и раята да си плаща данъците. Правото да притежават собственост и задължението да плащат данъци са едно от най-сериозните доказателства, че християните не са третирани като роби.

Според бележития турски държавник и бивш велик везир Ахмед Вефик-паша раята в Османската империя била обложена със 177 вида данъци. Мюсюлманите обаче плащали по-малко на брой данъци и по-малки суми – например за поземления данък „испенче” отстъпката била около 10%. А с данъка „джизие” немюсюлманите откупували предоставената им възможност да живеят, работят и изповядват религията си на територията на Османската империя.

Но все пак цялата рая в империята си била рая. Християните и мюсюлманите например плащали еднакъв данък десятък.

Ето само част от данъците от вида „ресми”:

- данък за булка „ресми арусане”;

- данък за сватба „ресми никях”;

- данък за брачна нощ „ресми гирдек”;

- два вида данък върху свинете „ресми божик” и „ресми ханазир”;

- данък за пресоване на грозде „ресми менгене”;

- данък за продажба на вино „ресми обручии”;

- данък дори върху бъчви с вино „ресми фучу”.

Плащал се данък за ползване на лятно и зимно пасище, за сено, за кошара, за овца, за воденица...

Изобщо имало данъци за всичко. Техният списък е доста дълъг, но те били сравнително поносими. (Всъщност поне стотина от тях под различни форми се плащат и сега от българските граждани.)

С малки изключения (например помохамеданчването на Родопите) султанската власт проявявала толерантност срещу лоялността от страна на раята. Още преди Априлското въстание българите имали своите заможни първенци, самостоятелна църква, модерни училища и интелигенция със задгранично образование. Със султански фермани в някои български селища се забранявало на турци да преминават на кон, трябвало да ги водят пеш за юздите.

През 1839 г.излиза Гюлханският хатишериф, а след него през 1856 г. е оповестен Хатихумаюнът – указът, даващ и гарантиращ равни граждански права на християните спрямо мюсюлманите в Османската империя. Султанските фермани трябвало да разчистят пътя за европеизацията на Османската империя.

Българите обаче вместо да подскачат от радост и да пляскат с ръце избрали саможертвата да въстанат, за да предизвикат военната намеса на Русия. Просто за тяхното избуяло народностно самосъзнание порядките във феодална Турция се превърнали в непоносимо бреме. В иго!

Руската армия не ни е освободила от турско робство, защото то всъщност не е съществувало. Тя не ни е прекратила кръвния данък „девширме”, защото еничарският корпус е избит организирано за една нощ още през 1825 г. Не ни е спестила и многобройните други данъци, защото в новоосвободена България те също представлявали значителна тегоба.

Българите всъщност се нуждаели преди всичко от политическа независимост, за да могат да се самоидентифицират, да определят порядките на битието си и своето бъдеще. България получава тази свобода върху руските щикове. А само след 34 г. нашата армия не случайно се оказва на Чаталджа пред Истанбул.

Що се отнася до Турция, тя тръгва по избрания от българите път половин век по-късно с революцията, оглавявана от Ататюрк, която не остави камък върху камък от азиатската империя.

Автор: Ганчо Каменарски