Повратна точка: нещо се случва в България

В България тихомълком се случва промяна

България: пет причини защо не могат да излъчат правителство

Ситуацията от последната година по един тъжен начин напомня на тази от последните трийсет. След падането на комунизма изглеждаше, че дв...

Прочети повече

През десетилетията на прехода в България - от Луканов та до Борисов, политиката ни се свеждаше до излъчване на лидер, който зад институционалния декор на републиката да поеме цялата власт, като обикновено я упражнява от „Дондуков“ 1. Заради персонална пасивност или коалиционни противоречия имаше известни антракти в така наложилия се управленчески модел, но именно антракти, а не алтернативи.

Потребността от лидер се подхранваше от устойчивото усещане на нацията, че е политически и геополитически нещастна и трябва да се намери някой, който да я спаси. Очакването за подобна свръхсила, съсредоточена в един човек, попада в различни митологични архетипи, но културно най-близък сякаш е южнославянският на юначеството. Като характерното за политическия юнак е, че силата му се отъждествява с властта му и затова никой с нищо не бива да я ограничава. Поне в началото. Накрая върху него неизбежно се стоварва народното разочарование, най-малкото защото мястото на юнаците не е в политиката, а в митологията.

Митологичните очаквания на народа се изразяваха чрез банален политически вот - лидерът на партията, спечелила най-много гласове, получаваше „мандат“ за лидер на нацията и трябваше спешно да се заеме със спасяването ѝ. Като най-напред, разбира се, трябваше да я спаси от предишния народен избраник. По тази логика, а и след като си бе изградил образцова „юначеска" биография на борец за народни правдини, Слави Трифонов изглеждаше убеден, че е дошъл неговият ред. Без колебания заяви претенциите си за цялата власт, като предполагаше, че, както досега, никой с нищо няма да му пречи. Но знаем, че не стана така. Не само кабинетът му не беше подкрепен, но и ИТН от политическо чудо се превърна в политическо недоразумение. Във втория парламентарен мандат на партията си Слави Трифонов успя да предизвиква народното разочарование още преди да е получил властта - и то не защото се е явил друг кандидат за спасител на нацията, който да го измести. Нещо се е случило: механизмът на лидерската политика е престанал да работи. Твърде вероятно е следващите избори да се окажат онази повратна точка, в която нацията ще си даде сметка, че не ѝ трябва нов спасител, а нова политика.

Много са предимствата от това съдбата на нацията да не се залага на една-единствена карта и да не зависи от една-единствена персонална воля. Публичните отношения по-трудно ще деградират до частни, тъй като няма да е достатъчно да се разбереш с лидера „по човешки“. Нивото на корупцията ще спадне, защото тя се крепи именно върху подмяната на публичните отношения с частни, а оттук ще отслабне и влиянието на „дълбоката“ върху публичната държава. Така ще се разкъса омагьосаният кръг, в който властта разпределя порциите, а онези, които са ги получили, разпределят властта. Това рязко ще повиши демократичното ѝ качество, тъй като ще се трансформира от власт на персоните във власт на процедурите. Републиката ще престане да бъде премиерска и ще си върне конституционния модел на парламентарна република. И така нататък.

Националните лидери са за музея 

Георги Лозанов: Първо трябва да дойде промяната, след това възмездието

"Имаше твърдо обединение за свалянето на ГЕРБ, но такова обединение няма за промяната, която идва след свалянето на ГЕРБ. За това какво...

Прочети повече

Разпадналата се лидерска политика ще бъде заместена от политици-експерти, които екипно се допълват в границите на отделните партии. Това въобще не значи, че на мястото на политиците ще дойдат експерти, а че политиците ще имат експертни знания, които ще използват в обществен интерес. И селекцията им ще върви не по линията "харесва ми - не ми харесва", а по линията "знае - не знае". Ситуацията превърна в емблема на този нов типаж Кирил Петков, който дори с иронично лепнатия му прякор Киро-Харварда създава впечатлението, че внася световна наука в местната политика. В посоката на очертаната промяна трябва да се приема и предложението (повече символично, отколкото осъществимо) Ива Митева да стане министър-председател. Със своята експертна дистанцираност и женска притеснителност тя е точно обратното на лидерския образ, наложил се през прехода - мъж (за предпочитане мачист), егоцентрик, силна ръка, ловък играч, партиен патриот.

Впрочем, не става дума само за изгряващи звезди. Христо Иванов отдавна лансира политически идеи и предприема действия за реализацията им в зоната на своята юридическа компетентност без демонстрации на лидерско его. Николай Младенов също е пример за интелектуален подход в правенето на политика - за съжаление не на нашата, а на международна сцена. И други политици-експерти като тях са на ред, а не поредният национален лидер, този път слязъл от екрана.

Разбира се, давам си сметка, че описаната промяна може и да е просто политически мираж - следствие на умората от един непрестанно възпроизвеждащ се тромав и деспотичен модел на управление, който ни държи на опашката на ЕС.

Автор: Георги Лозанов, Дойче веле