Quo vadis, Bulgaria?

Запознатите с творчеството на Ванчо Михайлов и по-запознатите с историята на Македонската патриотично-политическа организация (МПО) са до болка запознати със заглавието. Това е книгата на Ванчо Михайлов, издадена от ЦК на МПО и отпечатана в печатницата на техния орган "Македонска трибуна"-Индианаполис, през януари 1937 г. Само по-малко от три години след Звенарския преврат на 19 май 1934 г., който слага край на историческата ВМРО в България. Това е и краят на Вмровския революционен период. От тази дата до днес ВМРО, независимо къде се намира и какви прогнози носи, остава и оцелява само като организация на политически компромиси.

Публикуването на книгата предизвиква истинско политическо земетресение. Издадена е само на английски език, затова властите в София сметнаха, че зад издателя на ЦК на МПО де факто анонимен стои македоно-българският интелектуалец и професор по история Крис Анастасов, автор на прочутия Anastasoff, Christ. The Tragic Peninsula: A history of the Macedonian Movement for Independence since 1878. St Louis, Blackwell Wielandy Co., 1938.…. . Тази книга никога не е превеждана нито в Македония, нито в България и все пак няма значим журналист, публицист или разузнавач, занимавал се с македоно-българо-сръбско-югославските отношения, да не я е чел или цитирал като литература.

Книгата Quo vadis..и в новото време е преведена на български от публициста Спас Ташев и така е достъпна за нашата публика. Звенарските, просъветски/проруските и просръбските власти в София не можаха да разберат, че авторът може да е Михайлов, който по това време е в изгнание в Полша.

Само няколко прости откъса от книгата на Михайлов ще ни обяснят гнева на родените от тяхното племе българи, гнева, който напълно незаслужено е насочен към проф. Анастасов:

“Всеки изминат ден ни убеждава по-дълбоко, че превратът от 19 май 1934 г. в България, бе инспириран от Белград. Част от офицерството от българската армия, което взе участие в тоя преврат, независимо от добрите му намарения, не съзнаваше чии интереси застъпва. Превратът бе посрещнат с най-голяма радост в Белград. Наскоро след звенарското престъпление сръбският в.  “Пладне”, издаван на български в София, помести голям портрет на Коста Тодоров, който веднага напусна Белград и пристигна в столицата на България. Колкото и горчива да е истината, тя трябва да се каже: духовният баща на 19 май бе шпионинът К. Тодоров, а чрез него сръбският генерален щаб и сръбското външно министерство… 19 май (1934 год. Б.м.) разстрои българската държава. Той посегна жестоко и върху македонското освободително движение в България…Поради съществуващата цензура там и голямото сръбско влияние понастоящем, македонската емиграция в България не може да изнесе всички издевателства върху нея и целия национален позор, който се извърши на 19 май 1934 г. Дано настоящата брошура проникне широко сред българското гражданство и селячество, за да разкъса една част от черното було, което покрива и умовете на голяма част от свободните българи“.

Това е само част от увода на "Qu Vadis, Bulgaria"...въведение, в което самият автор се чуди, "къде отива България".

Превратът от 19 май 1934 г. е направен от военно-политическата организация "Звено", но преки извършители са няколко безродници на българската национална кауза и противници на ВМРО. Идеолог на преврата е хитрият полугърк и агент на НКВД Кимон Георгиев, вечният министър в царска и комунистическа България, сръбският шпионин Коста Тодоров и сръбският наемен офицер Дамян Велчев. В мемоарите си Коста Тодоров открито пише как сръбският крал Александър Карагеоргевич го виждал като крал на народите от Йесенице до Варна и тримата искали да свалят цар Борис Трети, да го принудят да абдикира и по някакъв начин да се присъедини България към сръбската корона. Плановете им се провалят след атентата в Марсилия, но и поради предпазливостта на Сталин и страха му да създаде толкова голяма държава зад гърба си. Въпреки че превратът е антидинастически, истинската жертва е ВМРО на Иван Михайлов. Жертвата е македонското освободително дело, въплътено тогава само в михайловистката ВМРО.

От 1934 г. до днес в част от българския печат и в изявленията на някои български интелектуалци, умишлено или с неразбиране на ситуацията, се говори за „македонски убийства“, за някакво „македонско насилие“ и за Иван Михайлов като "недемократично" ориентиран лидер.

Никой не бива да забравя, че това са само географски "македонски" убийства. Това са българоубийства, взаимни убийства на членовете на ВМРО, най-българската организация в историята на Македония и България. Това са убийства на българи срещу българи, не поради някакви международни недоразумения, а само поради различния идеологически подход към делото на националното освобождение на българския народ от Вардарско и Беломорието. Просъветската, коминтерновска, продажна и предателска ВМРО (обединена) идва по-късно, след разпускането на истинската ВМРО на Иван Михайлов. Защото ВМРО (об) е "кукувиче яйце", антибългарско и антимакедонско, заложено в лоното на македонската революционна борба... началото на разбиването на българо-македонската революционна тъкан.

Тези дни подобни ветрове духат и от София. Откриването на български клубове в Македония предизвиква тук разбираема съпротива, но позициите на някои софийски интелектуалци са неясни. Необходимостта от „снишаване“ на тона на София към Скопие е само илюзия, която ще подхранва нереалистични желания на Скопие, основани и циментирани от стогодишната сръбска/югославска окупация на Македония. Изявленията на българския президент Румен Радев, министрите Захариева и Генчовска, както и "френското предложение", което е официалната позиция на ЕС, трябва да бъдат линията, от която никой в ​​София няма да се отклони. Наивно и детински звучат предложенията българските клубове в Македония да носят имена като "Мост", "Братство", "Пробуждане"... "Братя Миладинови". Привидно като начин да се смекчи напрежението в историческите представи за фигури от нашата обща история. Няма такова нещо! Македонските българи воюваха и се жертваха под бойните знамена на Фердинанд и Борис, а цели поколения се възпитаваха в духа на михайлизма, като единствен път към борбата и свободата. Да не забравяме, че в Скопие има гимназия с името "Георги Димитров", подарък от българската държава след земетресението през 1963 г., така че някой нещо да възрази какво е направило това име и тази гимназия за отношенията между двете страни и народи да се подобрят. Напротив!

Споменатият Крис Анастасов също имаше илюзията, че може да подобри отношенията между МПО и България. Заедно с Крис Низамов те посетиха България и бяха приети от председателя на парламента Георги Кулишев и редица други български общественици. На връщане от София за Чикаго кацнаха в Рим за среща с Иван Михайлов. Няма запис от срещата. Иван Лебамов в една от среднощните ни сбирки ми каза, че на събранието говорил само Михайлов, а те мълчали. Със сълзи на очи те разказаха на Лебамов, че след казаното от Михайлов си пожелават от срам самолетът им да „падне в Атлантика“ и никога да не си дойдат у дома. Така Михайлов се справя със сътрудниците (макар и добронамерени) на комунизма.

Македонските българи са в по-голямата си част последователи на малко останалото от михайловизма тук. Те никога няма да позволят на никого да им говори за ролята на Ванчо Михайлов и сами търсят своето място в македонската конституционна и правна система. И, да няма никакви илюзии, никой тук няма да позволи на българските власти да правят каквито и да било "конституционни" промени в българската правна система. Ние не сме нито разменна монета, нито ценност за размяна. Това са само илюзии на някои от македонските лидери, които поставят илюзорни "условия" за реципрочност на София. София не решава този въпрос. Отдавна е отминало времето на Кимонгеоргиевци, Дамянвелчевци и Костатодоровци. Това е ново време, сега ние македонските българи решаваме...добре е да се знае! Не трябва да ни се случва пак някой да пише Quo vadis...

Автор Владимир Перев