Записки по парламентарния сюрреализъм

Но паралелите с белобрадата руска класика се изчерпват с това.

Народното ни събрание много повече напомня на сюрреализма, при който се смята, че разумът вреди на творчеството. Да, в последните няколко парламента рационалното почти отсъства от родното законотворчество и всеки, който го наблюдава, ще се съгласи с това.

Сюрреалистите смятат, че ежедневните, не съвсем художествени изрази са по-важни от изящната словесност. Нещо, което е взето на въоръжение от нашите депутати, служещи си главно с изрази от каруцарското ежедневие.

Не искаме да обиждаме великите творци от това направление - те всички са гениални и произведенията им струват милиони. Нашите политици пред тях стоят като мазно петно от баничка върху амбалажна хартия. Сравняваме ги само поради факта, че сюрреализмът е нещо доста откачено, но още по-откачено нещо е българският политически живот.

Един от най-видните парламентарни сюрреалисти е Тошко Йорданов, който открито нарича своите колеги "боклуци", "национални предатели" и "страхливци". А за Настимир Ананиев, който винаги се изказва възпитано, дори измисли персонален неологизъм - "врачок пеперудест". Лелеее! Този човек все едно спи с Манифеста на сюрреализма, написан през 1924 г., който проповядва: "Диктовка на мисълта при отсъствие на всякакъв контрол, налаган от разума, лишена от всички естетически и морални грижи".

Както сме имали вече честта да отбележим, Тошковата поява на парламентарната трибуна трябва автоматично да е придружена от голяма червена точка. Но може би най-знаменитата му фраза беше призивът му към Пеевски: "Моля ви, набийте му канчето отново, само от вас го е страх", визирайки Кирил Петков: Скандал между Петков и Пеевски в пленарна зала. Нинова: Излезте и се разберете като мъже (ВИДЕО)

И Пеевски не закъсня - камерите уловиха откровения му опит за набиване на канчето на Петков, когато се избираше подуправител на НЗОК. Скандалът беше за шефа на касата и Пеевски ядосано викаше на Петков, че въпросният шеф е човек на "Софарма".

Самият Пеевски беше едновременно твърде сюр и твърде реалистичен - ежедневно, да не кажем ежечасно. Изказванията му бяха като вербализирани картини на Салвадор Дали - човек никога не знаеше дали се шегува, лети или просто тече като неясна, но напориста мисъл. Поведението на вероятния бъдещ шеф на ДПС се родее и с един цитат на великия каталунец: "На 6 исках да бъда готвач. На 7 исках да бъда Наполеон… И от тогава се амбицирам все повече."

С рязък щрих, остър като саблевидните мустаки на Дали, в сюрреалистичното политическо платно се вписа и Доган, който нарече Пеевски "феномен".

Почетният председател май се поотказа от ролята на Фантома в операта, защото блесна ярко и внезапно, за да отмести поредния си аватар Карадайъ и да го замени с поредното си Сарайско чудо. Не че няма и други феномени у нас, но подобно изказване звучи като един друг цитат от Дали: "Целият свят ми е роб. Винаги идва един момент в живота на хората, когато разбират, че ме обожават."

Дааа. Специално Доган го обожават онези, на които трябва да даде милионите задължения на неговия варненски ТЕЦ, та затова той пък обожава Пеевски. Точно като в споменатото направление в изобразителното изкуство, тук сюрреализмът адмирира всякакви пластични форми, но категорично отрича това, което е действителност.

И ако дотук не сте се влюбили в родния политически сюрреализъм, има и още.

Жена му на Дали е като прототип на нашенските коалиции, по-точно НЕкоалиции или иначе казано - сглобки. Значи, първо е била жена на Пол Елюар - онзи, който е написал, че Земята е синя като портокал. Ами да, това е очевидно за всеки, намиращ оранжа за прекалено аграрен. Та тази жена, рускинята Елена Дяконова, известна като Гала, пристанала на Дали - без никакви угризения, без извинения и без срам, разбира се. Кой на кого пристана в парламентарния сюрреализъм можете да се сетите и сами.

А думата "сглобка" пък така трайно навлезе в политическия речник, че няма как да отречем очевидното влияние на Пикасо. Изследователите тепърва ще проучват къде точно се намират очите и устата на тази сглобка и дали не са някъде вляво от главата: България през 2023 г.: Сглобяването на "сглобката"

Като казахме ляво - не, не става дума за краварката, нея си я знаем. Видяхте ли колко лесно се прави пробив, когато отричаш действителността? Браво на столичните социалисти, надминаха радикалните леви сюрреалисти, надскочиха всичките им манифести и почти отделиха главата от тялото. Смятаното доскоро за утопия - ляв столичен кмет - а-ха да се сбъдне. Но автентичният сюрреализъм граничи с анархия, докато новото ляво изглежда все пак структурирано и държащо се плътно за действителността. За нея се държаха и всички, които направиха присъствието на Борисов из регионите по-редуцирано. Оказва се, че само подобно поведение - плътно до реалностите - може да ни избави от фантасмагориите и да сложи поне главата да е някъде горе, примерно.

Така или иначе, деформациите и алогизмите съпътстваха политиката ни през цялата година. Те се проявиха особено ярко около атентата срещу Гешев и последвалото му отстраняване. Не че то нещо реши, но знае ли човек - делата срещу Борисов някак плавно притихнаха.

Имаше и 2-3 екзитуса - Алексей Петров беше застрелян, отиде си и Къро, а за Пепи Еврото дали е жив знае само Ванга. Кой на кого какво казал, кой на кого какво дал или пък не дал - нищо няма да разберем. Дори и да обърнем тази картина наопаки. Но пък ако наистина я обърнем наопаки, ще щръкне почти като спомен пурата на Божков, загасена ултра безцеремонно баш върху банкянските магнолии. От което обаче крайният резултат беше, че и пурата е сита, и магнолията е цяла. Да, и бяла също така.

Без малко да пропуснем скулптора Вежди Рашидов, произнесъл твърде сюрреалистична реплика по адрес на жертвите на насилие. Тя го изкара извън рамката на картината, за която беше почти венчан. Тази му реплика просто беше твърде членоразделна, за разлика от повечето му изказвания пред, зад и встрани от микрофона.

Така, в шеги и закачки, премина политическата ни 2023-а година. Тя ни обогати с усещането, че у нас всичко е с главата надолу и ако искаме да го разберем, трябва да замижим с едното око, а с другото да гледаме хем нагоре, хем надолу и ту вляво, ту вдясно.

Затваряйки тази страница на прага на следващата, няма как да не опрем пак до цитат от Дали, синтезирал цялата благост и човеколюбие в една фраза, а именно: "Политиката е вицът на историята".

Автор: Стефан Стефанов