В София днес можете да се качите на трамвай или тролейбус и да платите просто като докоснете банковата си карта. България използва еврото, принадлежи изцяло към Шенген и през последните години придоби безпрецедентна културна видимост. И все пак много българи все още се шегуват, че най-важният административен документ не е личната карта, а понятието „имам човек“.
Това противоречие обхваща съвременна България по-добре от всеки друг икономически показател. Страната рядко е изглеждала по-европейска, отколкото днес. Пълноправното членство в Шенген, приемането на еврото, международният успех на „Времеубежище“ на Георги Господинов и постижението на град Пловдив като Европейска столица на културата сочат в една и съща посока. България е завършила голяма част от пътя, започнал с края на комунизма.
И все пак опитът на много граждани разказва различна история. България се е приближила до институционалното ядро на Европа по-бързо, отколкото е трансформирала ежедневното функциониране на собствената си държава. Формалната интеграция е напреднала бързо, докато общественото доверие в институциите, политическата отчетност и административната предвидимост са се развили по-бавно.
Това е европейският парадокс на България.
Така започва материал, посветен на България, на списание "New Eastern Europe" - ексклузивно двумесечно списание за новини, посветено на Централна и Източна Европа, издавано от Колежа за Източна Европа „Ян Новак-Езьорански“ във Вроцлав - мозъчен тръст с неправителствена организация, базиран в Полша. Дисекцията на България продължава:
Историята на България е история на асиметрия
Историята на България не е история на провал. Тя е история на асиметрия. Страната е постигнала много от целите на посткомунистическата интеграция, докато някои от вътрешните реформи, предназначени да съпътстват този процес, остават незавършени. България е станала по-европейска в правно и институционално отношение, но не винаги е по-предсказуема, прозрачна или отговорна в ежедневието.
Още: Увеличаване на фалитите в България за 2026 г.: Предупреждение от "Кофас"
Има културно съкращение за тази реалност. Българите често се позовават на манталитета „Бай Ганьо“ , кръстен на известния сатиричен герой на Алеко Константинов. Опортюнистичен, адаптивен и циничен, Бай Ганьо оцелява, като се ориентира в системите, вместо да ги реформира. Повече от век след създаването му, много българи все още го зоват, когато обсъждат политика, администрация и обществен живот.
Друг израз улавя същото явление още по-директно: „имам човек“. Популяризирана от рапъра и политик Ицо Хазарта, фразата се отнася до неформалните мрежи, които често посредничат за достъп до възможности, услуги и влияние. Нуждаете се от бързо обработен документ? Препоръка? Услуга? „Имам човек.“ Това е шега, но такава, която е вкоренена в социална реалност, която много българи веднага разпознават.
Именно тук европейският проект среща своите граници. Присъединяването към Европейския съюз никога не е било замислено само като геополитическо постижение. То е трябвало също така да трансформира отношенията между гражданите и държавата чрез по-силни институции, безпристрастна администрация и върховенство на закона. Въпреки че България е постигнала значителен напредък, много граждани все още усещат разминаване между формалните правила и ежедневната практика.
Политическата нестабилност засили тези опасения. От 2021 г. насам България преживя поредица от избори , служебни правителства и крехки коалиции. Корупцията остава една от доминиращите лещи, през които се интерпретира общественият живот. Дебатите около политика Делян Пеевски, отдавна свързван от критиците с олигархично влияние и завладяване на държавата , продължават да оформят дискусиите за властта и отчетността. По-скорошни противоречия, включително политически зареденият случай с кмета на Варна Благомир Коцев, допълнително подхраниха обществения скептицизъм относно институционалния неутралитет.
Още: Вицепремиерът Пулев: Разкриваме шокиращи корупционни схеми в икономиката
Това недоверие засяга много повече от политиката. То оформя начина, по който гражданите гледат на съдилищата, прокуратурата, местното самоуправление, обществените поръчки и използването на европейските фондове. Пътища се строят, обществени сгради се ремонтират и програми се стартират, но много българи продължават да се съмняват дали институциите функционират справедливо и прозрачно.
Натискът върху несъгласните гласове задълбочава това предизвикателство. България все още се радва на смели журналисти, граждански активисти и независими експерти. Въпреки това разследващата журналистика често остава уязвима за икономически натиск, сплашване и правен тормоз. Когато разкриването на корупция носи лични или професионални рискове, демократичната отчетност неизбежно страда.
Източник: БГНЕС
Неравномерност в икономиката
В същото време България не е в застой. Мрежата за обществен транспорт на София илюстрира различна реалност. Модернизираните трамваи и тролейбуси, безконтактните системи за плащане и разширяващата се градска инфраструктура показват, че обществените услуги могат да се подобрят. Проблемът не е в липсата на капацитет. Проблемът е в неравномерното разпределение на успеха.
Още: Мощна София "скрива" бедността на съседните области: Новото райониране на България решава проблем
Тази неравномерност е видима и в икономиката. Интеграцията на България в европейските пазари донесе инвестиции, растеж и потребителски избор. Въпреки това много сектори остават силно зависими от чуждестранен капитал и външно вземане на решения. За много граждани Европа се преживява не само чрез институции, но и чрез банки с чуждестранна собственост, вериги супермаркети, работодатели и пазари на труда.
Регионалната свързаност предлага друг пример за нереализиран потенциал. Географското положение на България би трябвало да е една от най-силните й страни. Разположена между Европейския съюз, Западните Балкани, Турция и Черно море, страната е идеално позиционирана да служи като регионален мост. Инфраструктурата обаче често не съответства на това стратегическо местоположение.
Пътищата, железопътните линии, полетите и граничните пунктове не са просто технически въпроси. Те оформят икономическите възможности, културния обмен и политическите отношения. Проекти като Железопътен коридор VIII са важни не само защото улесняват търговията, но и защото определят дали България може да превърне географията си във влияние.
Русия добавя още един слой сложност. За разлика от Полша или балтийските държави, българските нагласи към Русия не могат да бъдат разбрани единствено през съвременната геополитика. Руско-турската война от 1877-78 г. остава централна за националния наратив на България. Битките при Шипка и Плевен, както и паметниците, посветени на руски войници и личности като генерал Скобелев, продължават да заемат важно място в обществената памет.
Тази историческа благодарност не се превръща непременно в подкрепа за Кремъл. И все пак тя помага да се обясни защо дебатите за Русия остават емоционално и политически по-сложни, отколкото другаде по източния фланг на НАТО. Отношенията на България с Русия се оформят не само от настоящите проблеми със сигурността, но и от историческата памет.
Демографската траектория на страната представлява друго предизвикателство. Населението на България е намаляло от близо 9 милиона души в края на комунистическия период до приблизително 6,4 милиона днес. Ниската раждаемост, застаряването на населението и мащабната емиграция са променили социалния пейзаж на страната.
За много семейства европейската интеграция беше преживяна за първи път чрез заминаване. Студентите заминаха за университети в чужбина. Специалистите изградиха кариера другаде. Сезонните работници се присъединиха към познатите „бригади“, наблюдавани в Западна Европа или Съединените щати, печелейки в чужбина това, което трудно можеха да изкарат у дома. Тези движения разшириха възможностите, но също така нормализираха отсъствията.
Корените на тази миграция се крият отчасти в бурния преход през 90-те години на миналия век. Хиперинфлацията, банковите кризи и унищожаването на личните спестявания за една нощ оставиха траен отпечатък върху общественото съзнание. За много българи недоверието към институциите не е просто политическо. Вместо това, то е историческо и дълбоко лично.
Днес правителството е признало демографското предизвикателство и е стартирало програми, предназначени да насърчат завръщането на българите в чужбина . Привличането на завръщащи се обаче изисква повече от стимули. Много емигранти са напуснали страната не само заради заплатите, но и защото са търсели предвидимост, меритокрация и доверие в публичните институции. Въпросът е дали България може да предложи тези условия днес.
България върви напред
Нищо от това не бива да засенчва постиженията на страната. България е по-богата, по-отворена и по-сигурна, отколкото беше преди присъединяването си към Европейския съюз. Градовете ѝ се променят. Културното ѝ влияние нараства. Гражданското ѝ общество остава активно. Демократичната история на страната е недовършена, но не е безнадеждна.
За Европейския съюз България предлага важен урок. Интеграцията може да закотви държавите геополитически, но сама по себе си не може да създаде доверие. Членството, финансирането и формалното спазване на правилата са важни, но те не създават автоматично институции, в които гражданите вярват.
За българските лидери предизвикателството е различно. Страната вече не е нужно да доказва, че принадлежи към Европа. Този въпрос до голяма степен е решен. Задачата сега е европейската интеграция да стане смислена у дома чрез по-силни институции, по-предсказуемо управление и по-голямо обществено доверие.
Бъдещето на България ще се определя не толкова от границите, които е преминала, колкото от държавата, която все още се опитва да изгради.
