МОН стъпи на финалната права на одобрението на часовете по религия в училище. С 3-часово заседание на Комисията по образование в парламента започна дискусията около въвеждането на задължителния предмет "Добродетели и религии". На заседанието присъстваха представители на Светия Синод, които настояха църквата да може да одобрява учебните програми, а по предмета да се пишат оценки - нещо, което в много от законопроектите не се предвижда.
Въпреки разгорещените коментари по темата, всеобщото подозрение е, че решението ще бъде прието. Много са обаче гласовете "против", които посочват, че вместо да укрепи добродетелите на младото поколение, въвеждането на религията ще доведе до по-голямо разделение в обществото.
Още: Синодът иска да одобрява програмите по религия и на децата да се пишат оценки
Линии на разделение: Какво ще се случи в мюсюлманските райони
Писателят и книгоиздател Захари Карабашлиев припомня, че „Добродетели и религии“ като задължителен учебен предмет беше лансиран през 2025 от ГЕРБ и ДПС – Ново начало. Сега „Прогресивна България“ внася и свой вариант на същото.
"На двата важни въпроса - а) какво налага въвеждането на тази програма и б) какви конкретни образователни нужди тя решава - отговори няма. Просто няма. Затова е и подозрението ми, че от някого е поет ангажимент и той сега просто се изпълнява. Подозирам също, че резултатът може да обслужи сили, заинтересовани от отслабването на обществения договор на републиката ни. Защото този предмет носи реален риск да прокара нови разделителни линии - между християни и мюсюлмани, между вярващи и атеисти, между център и периферия", смята писателят.
"Ние сме се вторачили в ролята на Православната църква, (която е вероизповедна институция и в задължителната образователна програма място няма), но нека погледнем малко по-настрани и по-далеч. Повечето ученици в големите градове и в по-свободните училищни среди вероятно почти няма да усетят промяната. Те могат просто да изберат неконфесионалната програма „Добродетели“. За тях това ще е поредното недомислие, което отнема от ценното учебно време. Но какво ще се случи в районите с предимно мюсюлманско население?", попита той.
Карабашлиев зададе няколко важни въпроса: "Как ще се отрази това например на българомохамеданските общности в Родопите? Какво ще стане там, където местната религиозна общност, семейството или политическата среда (ДПС? ПБ?) могат да упражняват силно влияние върху родителите, а оттам - и върху избора на детето?"
Според него училището на практика ще институционализира избора между различни вероизповедания и това, което досега е оставало в семейството и религиозната общност, ще започне да се проявява и вътре в класната стая, както и в междучасията.
"А кой ще преподава тези програми? Как ще бъдат подготвяни учителите? (В България в момента има над 2000 училища!) По какви учебници ще се учи? Кой ще определя съдържанието и каква роля ще имат самите Мюфтийство и Православна църква при изготвянето на програмите? И когато това се случи - как ще се чувстват мюсюлманските деца в предимно християнски класове? Как ще се чувстват християнските деца в предимно мюсюлмански райони? А католици, протестанти, атеисти, агностици, будисти? Дали разделение ще настъпи? Не знам", размишлява писателят.
Карабашлиев смята, че българското училище от Възраждането насам е светая светих за българина. "Образованието е свещено. Именно училището би трябвало да събира деца с различен произход, вяра и семейна среда около общо знание, общ език и общо гражданство; би трябвало да НЕ отчуждава и разделя. Бях ученик и ясно помня най-срамната страница в историята на нова България - „възродителния“ процес. И когато днес виждам как държавата отново започва да се рови в религиозната принадлежност на децата, трудно мога да не усетя сянката на онова време", написа още той.
Още: Радев потвърди: Учебниците по религия са готови
"Прогресивно вървим към боснизация"
"Ако днес решително не бъде спряна безумната концепция за новия “религиозен” предмет в училище, бъдещите поколения ще ни проклинат. В един все по-фрагментиран свят изнамирането на нови разделителни линии, и то насаждани още от най-ранна детска възраст (“ние, православните” или “ние, мюсюлманите” срещу “тях, безбожниците”), е залагане на бомба със закъснител. Религията е добре да се изучава в училище. Като феномен и като историческо проявление. Но както останалите предмети - на основа на науката", коментира от своя страна архимандрит Никанор, игумен на Църногорския манастир, който изтърпява наказание, наложено му от БПЦ, заради пререкания с патриарх Даниил. Според духовника "прогресивно вървим към боснизация".
Отец Никанор се позова на позиция на адвокат Петър Кьосев, в която той застъпва тезата, че проблемът не е в това дали в един клас мнозинството е православно, мюсюлманско или нерелигиозно, а, че задължителният избор превръща една 25-членна детска общност в официално организирани групи според религиозен или нерелигиозен избор, като коя от тези групи ще се окаже мнозинство и коя - малцинство, зависи единствено от случайното разпределение в конкретния клас.
"Дори без нито едно негативно послание в учебника могат да действат други механизми: категоризиране, видимост на малцинството, вътрешногрупово предпочитание, нормативни очаквания и ограничаване на междугруповия контакт. И дори тук не засягаме къде ще бъдат позиционирани католици, протестанти, юдеи, представители на други вероизповедания, когато предложените модули не отразяват тяхната идентичност", смята още адвокат Кьосев.
Лична история за различността и разделението
Още: Църквата: Секти и насилници искат децата ни, затова трябва да учат религия!
Личен разказ по темата за различността и риска от разделение предложи икономистът и предприемач Айлин Пехливанова от "Продължаваме промяната".
"Класната стая е обща. Там не е парламент. Децата трябва да бъдат сплотени. Отне ми няколко дни, преди да напиша този пост. В 5. клас учех в елитна гимназия в родния ми град и бях онова „различното“ дете в класната стая. Детето с „различното“ име. Бях отличничка. Но това нямаше никакво значение в междучасията. Бях подложена на постоянен тормоз от някои мои съученици, защото според тях бях „различна“. Това продължи през целия 5. клас. Учителите и училището така и не разбраха през какво изпитание преминавах. Сега си давам сметка, че и аз не съм потърсила помощ от учителите си. Но децата често се затварят в себе си. Свиват се. Мълчат. Не търсят помощ, когато нещо ги тревожи. Не помня дали тогава в училището ни е имало психолог. Дори и да е имало, аз не съм знаела, че мога да потърся помощ. И до днес този страх е в мен. Когато трябва да изразя мнение пред много хора, да бъда видяна и чута, понякога се връща онзи детски въпрос: „Ами ако не бъда приета? Ами ако някой реши да ми се присмива?“ Да, дори в парламента понякога изпитвам този детски страх", написа тя.
Тя добави, че по време на заседанието на Комисията по образование, когато се обсъждаше темата за религията в училище, не е видяла детски психолози и невроучени, както и достатъчно представители на различните етнически и религиозни общности в България.
"Педагози - да, имаше. Но впечатлението ми беше, че се изказваха по-скоро „политкоректно“. Когато професионалната ти среда е пряко зависима от държавните институции, не винаги е лесно открито да изразиш несъгласие с позицията на мнозинството. Но според мен в подобен разговор трябва да има възможно най-широк кръг от гледни точки - особено когато решенията засягат децата и начина, по който те ще се чувстват в класната стая. Голяма част от присъстващите подкрепяха въвеждането на религия. Наблюдавах реакциите и емоциите в залата. Имаше възмущение и присмех към хората, които защитаваха различна позиция - тази за добродетелите и ценностите. И точно тогава си помислих за децата...", продължи тя.
Според Пехливанова възрастните имат изградени социални умения и самоконтрол - могат да чуят нещо, с което не са съгласни, и да продължат разговора.
"Малките деца тепърва се учат на това. Те много по-лесно могат да посочат „различния“. Да му се присмеят. Да го изолират. Понякога дори без да разбират колко дълбока следа оставят. А почти не чух разговор за това как би се чувствало едно 7-годишно дете, ако се окаже част от малката, „различна“ група. Какво ще се случва след часа? Какво ще си говорят децата в междучасието, когато отново трябва да бъдат заедно и да играят? Когато пораснем, често не помним в детайли какво сме учили в училище. Но помним как сме се чувствали. Помним срама. Помним страха. Помним самотата. Помним момента, в който някой ни е накарал да почувстваме, че не принадлежим. И понякога този страх остава с нас за цял живот. Не трябва да разделяме децата от малки. Не трябва да ги поставяме в ситуации, в които те да бъдат „различните“. Училището трябва да приобщава, а не да разделя", категорична е тя.
