„Толкова много обещахме на народа и пак му е малко!“, възмущаваше се един герой на Чудомир. Той, разбира се, беше политик. Докато пребиваваше в опозиция, заглавичкваше братята си сиромаси като на циганска сватба („ще ви дам това, това, това, че даже и това“), но щом дойде на власт...
Ако българските политици четяха Чудомир, можеха да сглобят прилична предизборна реч само от два-три негови разказа. Макар че и един е достатъчен - „Наската“.
Та... Наската решил да се кандидатира за депутат, преоблякъл се в дрипи и тръгнал да агитира за себе си: „Това съм аз цял-целеничък, беден и окъсан като вас, но под тая дрипава антерия тупа юнашко българско сърце, което страда и го боли за народа и неговите широки маси!“
Селяните първо се поколебали, понеже кой ли не ги бил лъгал, но като гледали жалките му парцалаци и окъсаните цървули, някак им домиляло. Пък и Наската умеел да ги приласкае.
Наричал ги „мили братя“
жужал като оса, говорейки срещу управляващите от първо лице множествено число („Наситихме се на тях! Кандисахме!“), и призовавал като свой своите:
„Дайте ми вашата подкрепа и вашия глас, за да видите какво можем ний, простите и неуките! Помогнете ми, за да ви наредя една трудова държава за благоденствие на земледелския стопанин и неговия инвентар! Дайте ми възможност да увелича двойно и тройно цените на житото, ръжта, ечемика, розовото масло, лайкучката, ментата, фъстъците и другите тям подобни маслодайни продукти!“
Как да не гласуваш за такъв човек, а?
И селяните щели да го направят, ако междувременно Наската не бил продал вече в кърпа вързания му мандат на дебелия банкер г-н Зяпко Лапков...
Не знам дали речта на този лисугер се изучава в училище, но ми се струва, че за т.нар. подрастващи тя ще е от полза - дори по-голяма от речта на Странджата, защото е съобразена с „политическите реалности“.
Аз, например, познавам дете в пети клас, което още не е чувало за Симеон Сакскобургготски, макар да е родено в историческата 2001 година. Затова явно не разбира шегичката в стария лаф „Наближиха избори и вестниците замениха вицовете с предизборни обещания“ и е напълно неподготвено за живота. Това дете обаче след няма и десетилетие ще има право да гласува, без да е чувало нито за Наската, нито за „схемата от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които за 800 дни“ царят щеше да ни оправи!
Като стана дума за Симеон Сакскобургготски, се сещам, че в края на управлението му предвкусващите победа на следващите избори социалисти също не се оставиха въображението им да зацикли. Според тогавашната предизборна програма на БСП предстоеше набелязаните мерки да ни превърнат в „общество на справедливост и солидарност, на съчувствие към слабите, на помощ от силните“.
Държавата щеше да поеме жилищните кредити
на семействата с две и повече деца през първите пет години от брака им. Пенсионерите щяха да ползват безплатен градски транспорт. Всички щяхме да получаваме 270 лева минимална заплата.
Щеше, щяха, щяхме...
След като четири години поживяхме в общество на справедливост, солидарност, мир и благоденствие (казвам го със същата сериозност, с каквато председателят на парламента проф. Огнян Герджиков започна да нарича провалите на НДСВ „неосъществен успех“), на хоризонта се мерна силуетът на поредното светло бъдеще:
В своя „десен договор за България” ГЕРБ даде дума, че необлагаемият минимален доход ще стане 1000 лева, ставката по ДДС ще спадне с 5 пункта на 15%, плоският данък ще се намали с още три пункта до 7%, осигурителните тежести - с 5 пункта, пенсионните вноски - с 13. Обещаният данъчен рай обаче нямаше да доведе до намаляване на приходите в хазната, а тъкмо обратното - бюджетните излишъци щяха да се трупат в пенсионните фондове, за да могат българските пенсионери да се засичат с германските по плажовете на остров Пукет, Палма де Майорка или Бора-Бора.
Получи се не съвсем така, но за неосъществените успехи, както знаем, е виновна тройната коалиция. А днес, подобно на всички управляващи, от ГЕРБ са доста по-предпазливи и свеждат светлото бъдеще до магистрали, пречиствателни станции и гордост от строгата бюджетна дисциплина.
Ако сте си помислили обаче, че е настъпила криза в жанра, ще ви разочаровам: тези дни БСП обяви, че е готова с предизборен документ, озаглавен „Радикална промяна за демократична и социална България“. А според нея социалистите възнамеряват, стига да дойдат на власт, да вдигнат пенсиите със... 70%.
Питах бащата на онова детенце, което не е чувало за Симеон Сакскобурггоки, дали това е възможно. За протокола - икономист с десетки квалификации, специализации и „тям подобни“ (по Наската), така че ако реша да му се доверя, ще трябва да съобщя на пенсионерите
неприятна новина:
През 2012 г. разходите за пенсии, помощи и обезщетения по Кодекса за социално осигуряване са 8 милиарда 275 милиона и 200 хиляди лева, а приходите от социалноосигурителни вноски - 3 милиарда 861 милиона и 800 хиляди лева. Налага се да се намират 4 и половина милиарда годишно от други източници, като тенденцията е дефицитът в НОИ да нараства непрекъснато, дори при сегашното равнище на пенсиите. За увеличаването им със 70% следователно ще са необходими допълнително още около 6 млрд. лв.
Който иска да го направи, трябва да каже откъде ще се вземат 10 милиарда, без да брои приходите от социалноосигурителни вноски. А от всички мерки, които социалистите предлагат, само отмяната на плоския данък и замяната му с прогресивен може да увеличи приходите в бюджета.
Да, ама постъпленията от десетпроцентовия плосък данък върху доходите са около 2,3 млрд. лева. Не се вижда разумен начин ставката да се вдигне в такава степен, че да осигури средства за драстично увеличение на пенсиите. Ще трябва, значи, да се повишат рязко и косвените данъци, което най-вероятно ще генерира инфлация и свиване на потреблението, а свиването на потреблението ще намали приходите в бюджета. Кръгът, с други думи, се затваря...
Абсурдното в случая е, че БСП, която въведе плоския данък, сега иска неговата отмяна. Но още по-абсурдното е, че я иска, за да върне справедливостта в обществото. Така излиза, че хем го е въвела в името на едно „общество на справедливост и солидарност, на съчувствие към слабите, на помощ от силните“, хем ще го отмени в името на едно „общество на справедливост и солидарност, на съчувствие към слабите, на помощ от силните“.
Да ви прилича на политическа шизофрения?
По-лошо е:
става дума за откровен цинизъм
Или, както би се изразил Румен Овчаров от трибуната на парламента, ситуацията подтиква към размисъл дали социалистите не приличат на човек, който „си прехвърля едни работи, знаете кои... хихих... от единия крачол в другия“. (Впрочем само за такава забележка един политик е длъжен да си подаде оставката!)
Все пак на фона на „Атака“, която обещава 1000 лв. минимална работна заплата и 500 лв. минимална пенсия, БСП изглежда повече от сдържана. Големият проблем обаче е, че партията се явява основен конкурент на управляващите, а радикалната й програма е също толкова смешна, колкото е смешна и нейната радикалност. От самоотричането за плоския данък до идеята за национализация на енергоразпределителните дружества социалистите видимо се чудят как да въртят и сучат, за да вържат образа на някаква алтернатива.
Давам им идея: добре облеченият, възпитан, умен, интелигентен, европейски разпознаваем и „тям подобни“ Станишев се преоблича в дрипи. Тръгва по селата и започва да агитира сред братята си сиромаси. Обещава им всичко, каквото може да се обещае, а по някое време към обиколката се присъединява и Румен Овчаров.
Докато по-простите се кикотят на смешки като тази с крачола, по-сложните слушат сериозно думите на Станишев: „Това съм аз цял-целеничък, беден и окъсан като вас, но под тая дрипава антерия тупа юнашко българско сърце, което страда и го боли за народа и неговите широки маси!“
Накрая идва г-н Зяпко Лапков и... събранието се разтурва.
Автор: Любослава Русева
В-к „Преса“
