Джипът на премиера - далечното бягство от мисирки и тулупи

Нищо забавно обаче няма в това. Включванията от джипа от страна на Борисов са всъщност начина му да избегне всякакви журналистически въпроси. Те, изглежда, са едно безкрайно кудкудякане, настъпление на мисирките, от което накрая ти писва и просто трясваш вратата, вдигаш стъклото и слагаш край на недоразумението, наречено "въпрос". 

Когато контактът ти с публиката бъде опосредстван най-често от собствения ти ПР, той спира да бъде контакт въобще. Превръща се в друго: пропаганда на четири колела, за която във всяко журналистическо студио биха се задали поне десет въпроса и съмнения към всяка хвалба. Премирът отчаяно се нуждае от гласове на одобрение; толкова много, че се наложи да проси от заобиколи го пенсионери да кажат "Добре е" за мизерните 50 лева отгоре към пенсиите, които, както повечето добавки, са общо взето инфлационно наваксване на вдигащите се разходи. В това има нещо твърде комично: докато центърът на София се вдига на протести, Борисов започва да търси последната паланка, в която най-сетне някой да го потупа по рамото. Налага се да си представяме бъдещето му така - едно все по-стремително бягство към най-глухата провинция, където глух към всичко останало да се похвали за постижения, в които никой не вярва. Там няма фейсбук, телевизията е ограничена, доставят се любимите вестници от крепящата колона и всичко е наред. 

Но може би има и една чудесна арка на властта: от главен секретар на МВР, към кмет на София, после към премиер и после обратно надолу до селски кмет. Все ще се намери място, където народната любов да не е пресекнала и да живее в 2009-та година, когато някой вярваше, че например обещанията за секване на "обръчите от фирми" около ДПС може би ще се реализират. Напредничавата диванна критика е превъртяла колелото на герберската история и вече вижда края й. Но тази история може да се рестартира на най-неочаквани безлюдни места. И ето - джипът, ако не знаете къде са, ще ви отведе натам. По онези селски красоти, на които той се възторгна, че са по-хубави от Швейцария, страхотна идилия. Нищо, че там няма нито път, нито човек, нито достойни старини. Прилича ли това на въображение, протегнало се към фантастичното не по-малко от Алиса в страната на чудесата? В добрия вариант - да.

В лошия се протяга към диагноза. 

Автор: Райко Байчев