"Ще спим, където спят конете": Как САЩ изпратиха японците в концлагери

Около половината от хората, изпратени в лагерите, са деца. Настаняват ги в прясно вдигнати бараки, често разположени на територията на индианските резервати. Тези места, оградени с бодлива тел и охранявани с картечници, официално се наричали "военни изселнически центрове", а неофициално – "концлагери".

Как Инквизицията осъди целия нидерландски народ на смърт преди 464 години

Трябва да се отбележи, че към края на Втората световна война репресиите, на които били подложени японците, живеещи в Съединените щати, били смекчени, много от тях били освободени от лагерите с изискването да не се заселват на източното крайбрежие, а през 70-те и 80-те години тази практика на „интерниране“ била напълно призната за „незаконна и причинена от расизъм, а не от военна необходимост“, американските президенти се извинили пред жертвите и на интернираните били изплатени компенсации.

Но така или иначе този епизод останал в историята на Съединените щати като най-голямата насилствена депортация, на която освен това гражданите били подложени не поради някаква реална нужда, а поради обща военна истерия – съответните подготвителни доклади били изкривени и редактирани, а подкрепата от пресата за кампанията била само временна.

Хора с японски произход през април 1942 г. преди преместването им в лагерите. Снимка: Public Domain

Американският актьор с японски произход Джордж Хосато Такеи, известен най-вече от телевизионния сериал „Стар Трек“, като дете по време на Втората световна война прекарал три години с родителите си в концентрационен лагер. Той говори за това по следния начин:

„Баща ми ми обясни, че една демократична страна може да бъде толкова велика, колкото нейният народ, но е също толкова грешна, колкото и нейните хора. И така, за да работи една демокрация, тя се нуждае от добри хора, които вярват в нейните идеали.”

Указът за интернирането на японците, подписан от Рузвелт, се считал предимно за реакция срещу японската атака срещу Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. и на по-нататъшното бързо завземане на огромни територии в Азия и Тихия океан от Япония.

Очаквало се, че японските войски могат да започнат пълномащабна офанзива по бреговете на Съединените щати, където техните сънародници, включени в американското общество, могат да им окажат допълнителна подкрепа. Но дори доста преди Втората световна война много американски щати, особено Калифорния, многократно преживявали изблици на антияпонски и антикитайски настроения, причинени от концентрацията на имигранти от азиатски произход на някои места: например около 90% от японските имигранти в САЩ се установили именно в Калифорния, където в началото на ХХ век дори бил издаден закон за забрана на смесените бракове между бели и "монголи", където имала сегрегация на училищата по расов признак и т.н.

Убийството на капитан Кук: как загина мореплавателят преди 243 години?

След Пърл Харбър обществеността, пресата, гражданските и военните власти започнали да проявяват безпокойство относно лоялността на етническите японци. Тези настроения били изразявани предимно от майор Карл Бендетсен, който станал един от главните „архитекти“ на плана за интерниране на японците и неуспешно се опитал след войната да омаловажи ролята си в това начинание, и генерал Джон Лесесни Деуит, командир на Западния военен окръг, който ръководил и отбраната на Алеутските острови, атакувани от японски войски, прославил се най-вече с откритата си враждебност към японците.

Като ръководител на програмата за интерниране, той говорил за тях в речта си пред Конгреса по следния начин: „Не искам никой от тях да е тук. Те са опасен елемент. Няма как да се определи тяхната лоялност... Няма никакво значение дали са американски граждани – те все пак са японци. Американското гражданство не говори за лоялност. Винаги трябва да проявяваме безпокойство по повод японците, докато не бъдат изтрити от лицето на земята." В същото време пълното отсъствие на каквито и да било саботажни действия било наречено „тревожно потвърждение, че такива актове ще се случат“.

Багажът на американци с японски произход от западното крайбрежие, в импровизиран приемен център, разположен на състезателна писта. Снимка: Russell Lee / Public Domain

Ако първоначално се разглеждали различни, повече или по-малко меки варианти за предотвратяване на „японската заплаха“, то в крайна сметка бил избран най-жестокият план, предложен от Карл Бендетсен. Военните, получили правото да обявяват по свое усмотрение всеки регион на Съединените щати за „военна зона“, можели да изселват оттам всички „нелоялни“ според тях граждани.

Общо "зоните на изселване" се разпространили на една трета от територията на Съединените щати. На 2 март гражданите от японски произход били уведомени, че ще бъдат изселени от „военна зона № 1“, която се простирала на сто мили от брега, на 11 март било създадено Управление по охрана на собствеността на чуждестранните граждани, което замразило много активи на японците, а на 24 март във военните зони за „поданици на враждебни държави“ бил въведен комендантски час. На 3 май на японците било наредено да се явят в "събирателните центрове", откъдето били транспортирани до "центровете за преместване". Дори тези, които имали само 1/16 „японска кръв“, включително сираци, попаднали в лагерите за интерниране.

Чумата унищожила икономиката на голяма част от Западна Европа, но пожалила Източна

Забележително е, че около 160 000 американци с японски произход живели на Хаваите по това време, но едва малко над хиляда от тях били интернирани, в противен случай местните власти щели да се изправят пред невъзможна задача: как да преместят толкова голям брой японци, живеещи на толкова незначителна територия.

Обществеността и пресата като цяло подкрепяли репресиите срещу японците. По-специално в калифорнийския Los Angeles Times често можело да се срещнат такива пасажи: "Усойницата винаги е усойница, независимо къде се е излюпила." По такъв начин американец с японски произход, роден от японски родители, израствал като японец, а не като американец. А белите фермери открито признали, че биха искали да се отърват от конкуренцията от азиатците.

Затова в заповедта на Рузвелт се казвало също, че предприетите мерки се извършвали не само в интерес на сигурността на САЩ, но и в интерес на самите японци, които сериозно били застрашени от настроенията, преобладаващи в обществото след Пърл Харбър. Въпреки това, при пристигането си в лагерите, японците се интересували от следния въпрос:

„Ако са ни преместили тук за наша безопасност, тогава защо картечниците на вишките са насочени навътре, а не навън?“

Ред с бараки в центъра Манзанар (2 юли 1942 г.). Снимка: Dorothea Lange / Public Domain

„Ние бяхме американци, граждани на тази страна – пише по-късно актьорът Джордж Такеи. Нямахме нищо общо с войната. Просто изглеждахме като хората, които бомбардираха Пърл Харбър. И без обвинение, без съд, без надлежна процедура, бяхме арестувани – всички американци с японски произход на западния бряг, където живеехме – и изпратени в лагери за интернирани – лагери за военнопленници, с насочени към нас наблюдателни кули и картечници. Бях на пет години... Изгубихме всичко.”

С течение на времето режимът се смекчил, японците в много случаи успявали да напуснат оградената територия и живота в тези лагери. Разбира се, това не можело да се сравни с лагерите на смъртта на Третия райх. Въпреки струпването, семействата често били настанявани в отделни сгради, където имали възможност дори да отглеждат градини и т.н. Но за да не напускат японците новите си местожителства по своя воля, правителството забранило на много от тях да теглят пари от банковите си сметки. В лагерите хората често трябвало да се редят на опашка, за да се нахранят или да отидат до тоалетната.

Защо бяха екзекутирани "Вещиците от Салем"?

Повечето от лагерите били разположени в селски местности, някои – дори в пустинята, често климатът не съответствал на този, с който самите японци били свикнали. Възрастните хора и малките деца често боледували. В лагерите се предоставяла медицинска помощ, но не достигали лекари, медицински сестри и лекарства. Освен това условията в лагерите допринесли за появата на инфекциозни болести, които се разпространявали много лесно. Тези заболявания включвали коремен тиф, едра шарка, магарешка кашлица, грип, дифтерия и туберкулоза. Лошите санитарни условия довели до хранителни отравяния. В пустинните лагери имало толкова много прах, че било много трудно за хората с астма и проблеми с дишането. В лагерите в Арканзас хората се заразявали с малария. Общо 1862 души починали от здравословни проблеми в лагерите за интернирани, а всеки десети от тях починал от туберкулоза.

Имало и случаи на разстрели при опит за излизане извън загражденията. Известен е например случаят с Джеймс Уакас в лагера „Топаз“ в Юта през 1943 г., който бил застрелян до оградата от бодлива тел. Застрелялият го пазач заявил, че Уакас се опитал да избяга, но японците в лагера не повярвали.

Джордж Такеи. Снимка: Gage Skidmore / CC BY-SA 3.0

Такеи си спомня, че когато семейството му било отведено от дома им в Лос Анджелис през пролетта на 1942 г., им било позволено да вземат само това, което можели да носят със себе си, а останалото семейството било принудено да продаде на безценица. В един момент изпратеното в лагера семейство на Такеи било настанено в бивша конюшня, в боксовете за коне, а малкият Джордж смятал това за ново приключение: „Ще спим там, където са спали конете! Забавно!"

За родителите му, разбира се, това не било забавно. „Това беше съкрушителен удар за тях – казва Такеи. – Защото бяха работили толкова усилено, за да си купят къща с две спални и да създадат семейство… А сега всички бяхме натъпкани в една воняща конюшня.“

Когато всички били принудени да носят етикети, „за да ни държат под око като добитък“, малкият Джордж си мислел, че това е просто още един билет за влак. „Видях хора да плачат, но не можах да разбера защо“, спомня си той. В един от лагерите друго момче му казвало, че бодливата тел е предназначена за защита от динозаврите. Междувременно за родителите на Такеи всичко, което се случвало, било постоянна борба да запазят чувството си за достойнство и човечност. Бащата на Такеи помагал на други семейства да се установят и им служил като преводач и посредник, докато майка му шиела дрехи, завеси и тъчала килими. Историята на Такеи станала основа за неговия биографичен роман от 2019 г. „Наричаха ни врагове“.

63 години след трагедията: Какво уби групата на Дятлов?

Към 1943 г. правителството разрешило на някои от лагерниците да напускат свободно, за да работят или да ходят на училище, но това изключвало връщането им на западния бряг. На американците с японски произход също било разрешено да служат като войници в американската армия и много от тях с чест воювали в Европа и Тихоокеанския театър на военни действия.

Най-прославените американски части, състоящи се от японци, били бойна група 442 и 100-тен батальон. Повече от две дузини войници станали кавалери на Почетен медал – най-високото военно отличие в Съединените щати – и по този показател се наредили на първо място в цялата американска история.

100-тен/442-ри боен екип, който се състои предимно от американци с японски произход, се отличава в Европейския театър на Втората световна война. Семействата на много от войниците, служили в частите, били държани в концентрационните лагери в САЩ. Снимка: U.S. Army / Public Domain

През 1944 г. настаняването на американци с японски произход в лагери за интернирани било прекратено, но на правителството били необходими повече от четиридесет години, за да се извини на жертвите за фактическа расова дискриминация и да им плати компенсация по $20 хил. Повечето от изписаните чекове обаче не достигнали до своите получатели поради „проблеми с логистиката“.